05/05/2026
Амбивалентната Любов и Силата зад нея.
Моите родители се разделиха, когато бях много малка. Истината е, че не ги помня заедно. Нямам „фър“, в което да са ме държали от двете страни за ръчичка и да съм достигала с крачета небето… нямам много повече от това.
Баща ми идваше и си отиваше. И това беше първата ми представа за любов от него.
Когато беше тук, ме слагаше на коляното си и казваше:
„Теб обичам най-много.“
После изчезваше.
Един ден, вече пораснала, ме покани да седна на крака му отново.
Каза, че ще ми каже нещо важно, което да помня.
И после изрече:
„Всички мъже са мръсници.“
Погледнах го с тишината на ужаса и попитах:
„И ти ли, тате?“
Той отвърна:
„И аз.“
Експлозия. Трескаво пренареждане на клетките. Нови вериги на информация, болка, страх, объркване…
И от този момент любовта и опасността в мен станаха едно.
Любов и недоверие ме хванаха за ръцете и направиха „фър“…
Животът се превърна в криминално досие с емоции и чувства.
И много повече от това…
Може би точно там започна моето люлеене.
Между „има те“ и „няма те“.
Между топлината и студа.
Между прегръдката и болката от нея.
Да обичам… и да се съмнявам.
Да се приближавам… и да се отдръпвам.
Да се доверя… и в следващия миг да затворя вратата отвътре.
Така изглежда амбивалентната любов отвътре.
Не като липса.
А като присъствие, което не остава. Като глас, който ту звучи, ту изчезва. Като ръка, която държи… и после пуска, без да обясни защо.
И детето расте в този ритъм.
Будно във всяко вдишване и издишване.
Става чувствително към всяка промяна.
Учи се да усеща преди да бъде изоставено.
Да предвижда преди да бъде наранено.
Да се наглася, преди да загуби връзката.
Но под това усещане живее нещо много дълбоко.
Един тих, непрекъснат въпрос:
„Ще останеш ли… ако съм цялата тук?“
„Мога ли да ти вярвам… без да се пазя?“
И това напрежение не си тръгва.
То се събира в тялото.
В погледа.
В начина, по който обичам.
Понякога излиза навън — като нужда да задържа, да контролирам, да не пускам.
Понякога се обръща навътре — като съмнение, вина, самонаказване.
И любовта започва да носи два гласа едновременно:
Един, който казва „ела“…
И друг, който шепне „внимавай“.
Това, което дълго не съм виждала обаче е
Че точно в това люлеене се ражда и една сила. Мощ. Възможност. И през всичко това ставам човек, който усеща.
Който чете между редовете.
Който вижда невидимото.
Ставам дълбока.
Адаптивна.
Жива.
Научавам се да живея в липсата…
и да създавам смисъл вътре в нея.
И тук идва парадоксът.
Липсата не само ранява.
Тя оформя.
Тя ме счупи…
и ме изгради.
И в един момент разбирам:
Въпросът не е какво съм получила.
А какво избирам да създам от това.
Защото вече не съм дете.
И вече не чакам някой да дойде.
Аз самата ставам присъствието, което ми е липсвало.
Ставам ръката, която ме държи.
Гласът, който остава.
Сигурността, която не си тръгва.
И точно тук започва най-истинската ми работа.
Да остана за децата си.
Да не се появявам и изчезвам вътре в тях. Да не ги оставям да гадаят дали ме има.
Да бъда бдителна.
Не само в думите.
А в състоянието си.
В погледа.
В тишината.
В онова, което излъчвам, дори когато мълча.
Защото децата не чуват какво казвам.
Те попиват коя съм.
И ако не внимавам —
ще им дам не любовта, която искам…
а раната, която нося.
Затова започвам от себе си.
Да не бягам, когато стане близко.
Да не се затварям, когато стане несигурно.
Да не превръщам любовта в бойно поле.
А да остана.
Себе си. Цяла.
И днес знам нещо, което тогава не можех да понеса.
Че не всички мъже са „мръсници“.
Знам и друго.
Че баща ми не ме е наранил, защото е искал да ме счупи.
А защото е искал да ме предпази!
С думите, които е имал.
С разбиранията, които е носил.
Със страха си да не бъда наранена.
И днес виждам и по себе си, че понякога родителите, в желанието си да предпазят,
рисуват света по-страшен, отколкото е.
Не от истина.
А от страх.
И разбирам нещо много важно:
Че това не се определя от мъж или жена.
А от човек.
И от това какво носи вътре в себе си.
Може би тук за първи път любовта и доверието не се борят.
А започват да вървят едно до друго, хващам ги с ръце и правим “фър” …и синьото на небето става по-синьо!
Ако четеш този текст,
не е за да се срещнеш с мен.
А за да се срещнеш с част от себе си,
която отдавна чака да бъде видяна.
Л/6
Любов – шесто движение
Нина Станчева 🖤
